Голяма и почти квадратна, трапезарията е осветявана почти само от свещи. Прозорците са разположени високо и след пладне светлината в залата е оскъдна.
Масите са разположени в две редици, успоредно една на друга, с пейки зад тях вместо със столове. Дървени и не много удобни, се побират около четири души на маса, но чувство за отделеност няма, тъй като следващата започва веднага след предишната. В трапезарията може да се влезе директно от двора, или от входната зала. Вътрешната врата стои широко отворена винаги, докато външната се затваря след като приклюи вечерята.
На най-отдалечената от външната врата стена има маса, на която се изкарват закуска, обяд или вечеря в големи количества, както и кани с напитки, чинии, чаши, прибори и табли. Всеки си сервира сам, а зад масата стои персонал в униформи, който подменя изчерпаното. Без значение какво им се каже, не отговарят никога. Като статуи, които имат една единствена мисия и я изпълняват без никакви видими емоции.
След ядене всеки трябва да остави таблата с приборите си в най-левия край на голямата маса, от където се прибира почти веднага към кухнята.
//темата е описателна и ще се използва за тържества и събирания. За роулплей извън такива мероприятия използвайте останалите маси.
Трапезарията
- Вероника Силвър
- Site Admin
- Posts: 95
- Joined: Sat Nov 07, 2020 12:52 am
Откриване на Нореан
С новата година винаги идват нови проблеми. И под проблеми Вероника визираше учениците. Ново поколение пеленачета, все още неориентирани, повечето тепърва сблъскващи се с пътуване извън населеното си място, пък какво остава за живот сами, далеч от семейството.
Някои вече бяха пристигнали, други все още пътуваха, но графикът не може да се променя за единиците. Не и когато някой като Силвър го определя. Ако ще изведнъж целият замък да започнеше да се разпада, тържеството щеше да започне сред руините в точно уредения час. Щяха да използват праха за конфети и порутените колони за пейки.
За щастие нищо подобно не се случваше в момента. По стените бяха опънати червени копринени ленти. Слънцето отдавна беше залязло и стотици свещо огряваха стените и масите. Портиерът цял час беше гонил светещи феи с една стара мрежа и беше успях да се докопа до двайсетина. По-големи от светулки, но по-малки от врабчета, прелитаха над масите и от време на време крадяха по някое гроздово зърно от масите. Определено не бяха толкова, колкото Вероника искаше, но със сигурност нямаше да излезе и да ги преследва сама.
Трапезата до някъде създаваше фалшиво усещане за това, че сигурно обикновено е такава. Тази нощ щеше да има от всичко по нещо - печено месо с плодови сосове, салати и пюрета от всевъзожни плодове и зеленчуци, напитки в кани, купи и чаши, и запазената марка на готвачката - печени картофи. Запазена марка, защото от тук на сетне това щеше да е основното блюдо всяка вечер. Съветът далеч не обичаше да харчи за ежедневните разходи на плебеите си, особено преди да знае дали ще им бъдат полезни или не.
Ника стисна зъби. Това бяха мисли за други дни.
Докато нея все още задъхано обикаляха помощници, наместващи червени покривки по масите, червени възглавници по пейките и червени цветя в медни вази, Силвър си пое дълбоко въздух. Поради непредвидени климатични обстоятелства тази година първокурсниците не можаха да стигнат от Нортън до Нореан навреме за да бъдат настанени и въведени в обстановката. Три дена и три нощи няколко върколака ринаха сняг по пътя, свързващ двете локации, за да може да е сигурно, че ще усеят да бъдат превозени в деня на тържеството. Това, естествено, означаваше допълнителен хаос, който не й беше приятен, затова беше разпоредила още няколко по-различни от обичайното задачи - с пристигането на каретите портиерите щяха да се погрижат за багажа на всички, прибирайки го в склада в приземието на общежитията. Обичайните записвания и получаването на униформа щяха да се случат на следващата сутрин. Всички бяха инструктирани да пътуват в официалните си дрехи, за да се спести хаос около намиране на стаи и преобличане преди празненството - това щеше да се случи след него и далеч от очите на директорката.
И въпреки че беше направила каквото можеше всичко да премине успешно, гърдите й леко се стегнаха когато чу колелата на първата карета да мачкат снега под себе си отвън. Започна да усеща съвсем леко главоболие още от сега, но въпреки това зае мястото си начело на залата - дълга масивна маса беше вкарана специално за случая и качена на импровизиран подиум, точно зад масата с блюдата. От там щеше да може да огледа всички, да контролира всичко, и най-важното - нямаше да се налага да говори с никого, освен с колегите си. Поне днес.
Някои вече бяха пристигнали, други все още пътуваха, но графикът не може да се променя за единиците. Не и когато някой като Силвър го определя. Ако ще изведнъж целият замък да започнеше да се разпада, тържеството щеше да започне сред руините в точно уредения час. Щяха да използват праха за конфети и порутените колони за пейки.
За щастие нищо подобно не се случваше в момента. По стените бяха опънати червени копринени ленти. Слънцето отдавна беше залязло и стотици свещо огряваха стените и масите. Портиерът цял час беше гонил светещи феи с една стара мрежа и беше успях да се докопа до двайсетина. По-големи от светулки, но по-малки от врабчета, прелитаха над масите и от време на време крадяха по някое гроздово зърно от масите. Определено не бяха толкова, колкото Вероника искаше, но със сигурност нямаше да излезе и да ги преследва сама.
Трапезата до някъде създаваше фалшиво усещане за това, че сигурно обикновено е такава. Тази нощ щеше да има от всичко по нещо - печено месо с плодови сосове, салати и пюрета от всевъзожни плодове и зеленчуци, напитки в кани, купи и чаши, и запазената марка на готвачката - печени картофи. Запазена марка, защото от тук на сетне това щеше да е основното блюдо всяка вечер. Съветът далеч не обичаше да харчи за ежедневните разходи на плебеите си, особено преди да знае дали ще им бъдат полезни или не.
Ника стисна зъби. Това бяха мисли за други дни.
Докато нея все още задъхано обикаляха помощници, наместващи червени покривки по масите, червени възглавници по пейките и червени цветя в медни вази, Силвър си пое дълбоко въздух. Поради непредвидени климатични обстоятелства тази година първокурсниците не можаха да стигнат от Нортън до Нореан навреме за да бъдат настанени и въведени в обстановката. Три дена и три нощи няколко върколака ринаха сняг по пътя, свързващ двете локации, за да може да е сигурно, че ще усеят да бъдат превозени в деня на тържеството. Това, естествено, означаваше допълнителен хаос, който не й беше приятен, затова беше разпоредила още няколко по-различни от обичайното задачи - с пристигането на каретите портиерите щяха да се погрижат за багажа на всички, прибирайки го в склада в приземието на общежитията. Обичайните записвания и получаването на униформа щяха да се случат на следващата сутрин. Всички бяха инструктирани да пътуват в официалните си дрехи, за да се спести хаос около намиране на стаи и преобличане преди празненството - това щеше да се случи след него и далеч от очите на директорката.
И въпреки че беше направила каквото можеше всичко да премине успешно, гърдите й леко се стегнаха когато чу колелата на първата карета да мачкат снега под себе си отвън. Започна да усеща съвсем леко главоболие още от сега, но въпреки това зае мястото си начело на залата - дълга масивна маса беше вкарана специално за случая и качена на импровизиран подиум, точно зад масата с блюдата. От там щеше да може да огледа всички, да контролира всичко, и най-важното - нямаше да се налага да говори с никого, освен с колегите си. Поне днес.